Оставих спомена зад себе си. Болеше, но се примирих. Исках да съм с теб завинаги. Чаках те, и те открих. Аз не съм онази същата. Хапя всеки, който доближи. Теб те няма вече, мъртъв си. Една звезда за мен в нощта гори. Бил е писан този край, уви!
Ти избра да си отидеш, и ни обрече на тъга. Бъди щастлив, където си, а ние ще живеем в самота… Брегът е пуст, морето те зове, но не ще го видиш вече ти. Само лодките ще ни напомнят, че някога моряк си бил и ти. Брегът безлюден е, и иде зима. Опустява малкото градче. Дойде ли този миг – да си замина? Не знам това, но знам, че ще живееш завинаги във моето сърце!
В страна далечна и незнайна живееше момиче. Щастливо бе със свойте тайни, обичаше да тича. Пастрокът и бе много строг, а майка и бе скромна. Животът им вървеше зле, и тя не бе доволна. Момичето бе много тъжно – плачеше и ден и нощ, спеше малко през нощта, през деня то бе нещастно. Наричаше се Пепеляшка! Тъй виждаше живота свой – в началото като слугиня, по-късно в приказна принцеса. Но приказката бе едно, животът – нещо друго. В приказките стават чудеса, но животът не е приказка! Пепеляшка бе нещастна! Първата любов изгуби, втората бе подла и безчестна, третата пък трая месец само. Съдбата и бе много тежка, тежък бе и нейният живот, но ето, че за сетен път тя срещна новата любов. Щастлива беше с него Пепеляшка, но много хора ги деляха. Един от тях бе строгият пастрок, а другият бе скромната и майка. Поболя се Пепеляшка от мъка и от скръб. Отново бе нещастна, и пое по своя път. Мина що се мина – година, или две, У дома пристигна с усмихнато лице. От тъгата нямаше следа – това веднага се разбра. И името си бе сменила – от пепел блясък стана тя! Прекръстила се бе – Надежда наричаше се вече. Замина със скръбта в сърцето, а се завърна с радостта. Разбрала бе какво я мъчи през всички тези лоши дни, и вдигна страшна врява в къщи на своите роднини зли. Прибра си в куфара багажа, отиде пак при своята любов. А той я чакаше усмихнат! Тъй започна техният живот! Далеч от хорските обиди, и от родителите зли, Надежда бе така щастлива както никога преди. Разбрала, че от свои няма полза, тя своя път сама избра. Бе щастлива и доволна! Откри Надежда любовта! На своя дом тя прага не пристъпи, живееше в дома на своя мъж. На думата си не отстъпи, на клетвите си удържа. Надежда спря да се тревожи за минали неща. Никога парцалите не сложи – захвърли ги дълбоко в пепелта! И само името и – Пепеляшка – остана като знаме да трепти. Остана споменът за нейният живот, и сбъдналите се мечти!
Два живота Бог създаде, и ги гледаше отгоре – не ги предаде. Обичаше ги двамата еднакво, но живяха заедно за кратко. Два живота заедно живяха, и добро и лошо те деляха. За кратко заедно се смяха, сърцата им в едно се сляха. Два живота бяха неразделни, Два живота имаха мечти! С колко трудности се сблъскаха, с проблеми …! Животът тежък ги внезапно раздели!
Животът ми се променя бързо щом не си до мен. Лято е, а аз сякаш замръзвам – зимен ми се струва всеки летен ден. Няма радост без тебе, няма смях и мечти, всичко променя се с времето, само чувствата ми не ще промениш! Не можеш да убиеш любовта, да ме научиш да те мразя. Дори да си на края на света, любовта остава в мен и ще я пазя. Ти си някъде далече – на корабът на нашите мечти. Благодаря ти, че не се отрече от мен, от себе си дори! Бъди все тъй любящ и искрен, и никога не се променяй ти!
БЛОГОСТИХЪ 