Надживях я!

Не питай старило, питай патило –
казваше покойната ми баба
някога, в близкото минало.
Тя бе като ангел, макар и стара –
вървеше, работеше. Бе силна!

Още си млада, но щом остарееш,
ще видиш живота от друга страна –
няма да плачеш, но ще помъдрееш,
ще бъдеш като мен добра.
Някой ден, но не сега – ще разбереш!

Аз живях, копнях и преживявах
болките, онези – страшните, и скърбите
за близките, които надживях.
Ти ще надживееш мен – казваше
покойната ми баба. И беше права!

Надживях я, но ще помня тези думи –
не питай старило, питай патило.
Тъй както тя живя – падаше, изправяше се –
тъй и аз живея цял живот.
И вече знам – и аз ще си намеря брод!

И може би след време – в старостта,
ще казвам и на внуците си даже
как мъдрата ми баба е видяла моята съдба,
да падам и да се изправям.
И греховете чужди да изплащам!

Това „Обичам те!“ не е последно!

Това „Обичам те!“ не е последно!
Защото ти показа любовта,
защото аз не съм поредна,
но винаги аз първа съм била.
Това „Обичам те!“ не е последно!
Защото ти повярва в любовта,
защото виждам усмивката ти ведра,
защото тя ме прави по-добра.
Това „Обичам те!“ не е последно!
Защото с теб поникват ми крила,
защото с теб не съм поредна,
но винаги съм първа в любовта.
Това „Обичам те!“ не е последно!
Защото ти си моята звезда,
защото ти си мил и нежен,
защото си единствен на света!
 

Пролетно!

Из „Дневниците на Алексис“!

Един ден, преди да дойде пролетта, решавам да изляза на разходка.
Но накъде да вървя?
Познавам града като дланта си, или поне така си мисля, докато пресичам пешеходната пътека.
Край мен профучава някаква кола, толкова бързо, че не виждам нито шофьора, нито номера.
Ядосвам се мислено – на кой да се оплача?
Наоколо няма дори регулировчик!
Не, че някога е имало!

Вървя по улицата, която води към зоопарка, и се чудя кога ще стигна.
Искам тишина, а там е най-подходящото място.
Няма коли, няма улици, които да пресичаш, само шумът на реката и пеенето на птичките смущават спокойствието ти.
Та, за там се бях запътила!
А оттам накъде?
Стигам до входа на самия парк! Тук вече е различно – тишината ме зове. Поглеждам нагоре и виждам рогата на козела, а след малко и самия него – величествен и горд.
Сега там няма никого, а колко народ имаше едно време!
Катереха се върху му, снимаха се на самите му рога, без да ги е страх, че може да паднат.
А е толкова високо!
Свивам вдясно от алеята, изкачвам стълбите, които едва се виждат, и стигам до чешмата. Ако човек дойде на това място ще забележи, че има чешма, но не и вода. А някога водата течеше весело и дори хората си наливаха от нея, и се прибираха с пълни туби.
Сега коритото е сухо, мястото е обрасло, а хора – никакви!
Как се променя животът!
Чувам детски смях и весели гласчета – майките са извели децата на разходка!
Къде да ги заведат, ако не тук, в парка?
По надолу има фитнес на открито, чувам скърцането на уредите
и детския смях. Виждам седнали по пейките майки, ровейки се в телефоните си, но зорко наблюдаващи играещите деца.
Времето е приятно, пролетно!
Внезапно излиза ветрец – хладен, мразовит!
Майките подвикват на децата, че тръгват, и те послушно се отправят към изхода на парка.
Аз ги гледам отвисоко – гледката е прекрасна!
Продължавам разходката си към зоопарка!
Разглеждам животните – няма кой знае колко, но е интересно да ги зяпаш. Заобикалям ламата, която има навика да плюе по хората. Отдалеч наблюдавам маймуните, опитващи се да докопат нечии коси, макар, че някакви туристи се забавляваха с тях, подавайки им ръка.
Вътрешно се усмихвам – не знаят, че маймуните могат да държат здраво!
Знам го от личен опит!
Затова и не се приближавам много!
Стигам до мечките, които вече са се прибрали, и продължавам надолу. Вятърът се усилва, и е време и аз да се прибирам.
Уж пролет, а пак е студено!
Кога ще дойде лятото?
И напук на студа, някак ми е топло и мило!
На изхода на парка се сещам, че пропуснах язовира.
Нищо, ще отида друг път!
Може би следващата пролет!
Решавам да отскоча до края на града. Тук вече се оглеждам изненадано. Някога в тази част се мъдреха няколко къщички, а сега е пълно с нови сгради – къде завършени, къде не.
Мислех си, че познавам града!
Не и тази част от него обаче!
Има още много за разглеждане, но отлагам този оглед. Изминавам дългия път към дома, обещавам си, че ще разгледам всичко, като си дойда следващия път.
Прибирам се в топлата си къщурка и ми е весело.
Разходката ме освежи, свежия въздух на парка ме зареди с енергия и добро настроение!
Макар, че не разгледах докрай останалата част от града, ми е някак свежо.
Пролетно!
document.oncontextmenu = function() { alert(‘Десният бутон е забранен! :)’); return false; }

Въпроси има, отговори няма!

Да тръгна, или да остана?
Въпроси има, отговори няма.
Ако имаш отговор – пиши!
Ако ли не – със мене днес тръгни!
Ще минем през морето, планините,
а не по пътя – да не пречим на колите.
За всеки има място в тоз живот,
но не за всички се намира брод.
Да тръгна, или да остана?
Май нужна ми е някаква промяна.
Ако я откриеш, може и да поостана…
Въпроси има, отговори…няма!

Два живота

Два безрадостни живота Бог създаде,
но ги гледаше отгоре, не ги предаде.
Обичаше ги двамата еднакво,
но живяха заедно за кратко.
Два живота заедно живяха,
и добро, и лошо те деляха,
за кратко заедно се смяха,
сърцата им в едно горяха.
Два живота бяха неразделни,
два живота имаха мечти,
с колко трудности се сблъскаха, с проблеми.
Животът тежък ги внезапно раздели!