Морето ме вика!

Необятната морска шир ме зове,
привлича ме с естествената си красота.
Дори и насън все към нея аз тичам, 
за да прогоня своята самота.

Примамва ме морето със своята сила,
примамва ме корабът на моите мечти.
Там търся ръката ти – нежна и мила,
която да изтрие моите сълзи.

Вървя по пътеките наши в нощта,
търся твоите не заличени следи.
Дали не оставихме там любовта – 
там, където се сплетоха нашите съдби!

Морето ме вика! Аз тичам натам
с надеждата, че ще ме чакаш ти.
Любовта ми е искрена, за твоята знам.
Ти също си влюбен, нали?

Обичай ме силно, поискай ме пак,
нека се прегърнем на брега.
Морето ме вика и дава ми знак.
Край него е стаена любовта!

Когато лъжата надделее

В живота е трудно да обичаш,
когато лъжата надделее,
но по-трудно е да се заричаш,
че ти ще се смееш последен.
Щом лъжата се приема за истина,
какво ни остава на нас – честните,
освен да приемем за истина,
че лъжецът отдавна почита се?
Но и лъжецът е честен понякога!
Например, когато се влюби.
Тогава му остава надеждата,
че с една лъжа нищо не губи.
Но дали лъжата, казана от него,
ще събуди истината,
че няма по-голяма болка от това,
да излъжеш и да нараниш една жена,
която цял живот живее с честността?
…Не можеш да запалиш огън от жарта!

Без криле

Една пчеличка прелетя край мен!
Бе приятен, топъл летен ден!
Да литна като нея исках аз –
да бъда на криле поне за час!
Мислено отправих се след нея,
и разбрах, че за едно копнея –
да ми поникнат и на мен криле,
да полетя към синьото небе.
Свободно да се рея в небесата,
от там да посрещна зората,
после да се върна на земята,
да усетя сутринта росата.
Тежък глас прекъсна ми мечтата,
с мъка се откъснах от крилата!
Към земята без криле летях,
за пчеличката свободна закопнях!
Искам да си върна свободата,
която някой жестоко ми отне.
Тогава ще почувствам красотата,
макар да знам, че нямам аз криле.
Без крила ще полетя,
ще потърся моята пчеличка.
Ще блещукам като мъничка звезда!
Ще бъда свободна като птичка!

Това бях аз

Едно дете играеше на двора,
облечено във синя светлина.
В блажени часове не чувстваше умора!
Не бе само във свойта самота!
Внезапно гръм удари, светкавица проблясна,
детето се приведе уплашено, само.
Сякаш светлината в миг угасна!
До него имаше едно дърво!
Плисна дъжд, дървото се разтресе
от внезапно появилият се вятър.
Гръм жесток отново се разнесе!
Не издържа детето и…избяга!
Влезе в стаята си и заплака,
уплашено от бурята навън.
Нямаше какво да прави в мрака –
заспа спокойно в детския си сън!
Сънуваше, че броди сам-самичко
по улиците, в тъмна, страшна нощ,
и сякаш чуждо беше всичко –
то търсеше страхливо своя дом.
Приведено зад дъб огромен
то плачеше, ридаеше на глас.
А тишината бе така злокобна!
…Внезапно се събуди в късен час!
Едно дете завивката отметна,
на своя детски страх засмя се с глас.
Слънчев лъч след час просветна…
Това дете бях аз!

Времето изтича

От сърцето ми извира болка,
пареща като огъня в камината.
Да я потуля – не мога!
Тя ще остане в мен завинаги!

В сърцето ми таи се самота,
която трудно прикрита остава.
В очите ми блести тъга –
тя сила внезапно ми дава.

В сърцето ми има любов за този,
който може да обича.
Ще бъде ли мой в този живот?
Едва ли! Времето бързо изтича!
…Самотата през рамото ми наднича!