Сърцето ми вече не диша,
уморено от житейска несрета.
Животът през рамото ми наднича
потопен в река от самота.
Но огънят още топлее
подклаждан от мъжка ръка.
Душата все повече зрее
сред дарени със обич цветя.
За нестихващия огън в сърцето ми,
и за тази странна топлина,
е виновна усмивката на лицето ти.
За всичко е виновна любовта!
БЛОГОСТИХЪ 