ПЪРВИ МАРТ

Слънцето изгря, и дойде радостта,
няма сняг и пролет е в сърцата.
Колко са щастливи малките деца!
Първи март! Честита Баба Марта!
С мартеници – бели и червени
кичат се и малки, и големи.
Радост грее в нашите сърца,
че настъпва вече пролетта.
Първи март! Навън изгрява слънце,
и изсушава след дъжда полята,
където и поникващото зрънце крещи :
Честита Баба Марта!

САМИ

Една жена съзрях,
плачеща на масата самичка.
На помощ тя ме призова,
разбрах, че е добричка.
Красива, но нещастна била тя,
разказа ми историята своя,
и изведнъж съдбата ни събра –
нейната на моята бе сходна.
Очите и блестяха със надежда,
че всичко може да се промени,
че дори и сляпото проглежда,
когато на човек му провърви.
Животът бе отнел и любовта,
за всички бе заключил и сърцето,
но бе запазил в него гордостта,
и свежата усмивка на лицето.
Красива, но нещастна беше тя,
и по своя път сама върви!
От нея чух аз приказка една :
“ Красивите са винаги сами! „
Животът може да изглежда труден,
и никога не ще го разберем,
но трябва да живеем, да се трудим.
Никога не ще се предадем!

Какво съм аз?

Какво съм аз? Човек, или човече?
На този свят дошла съм, за да бъда с вас.
Да бъда близо до сърцата ви, но и далече,
със стиховете, и със мислите си аз!
За вас, приятели, ще пиша вечно,
за вас – любими мои вдъхновения.
Гордея се, че с мен сте в този час –
час на истина, и Новогодишно откровение!
Коя съм аз? Човек, или човече? …
Вървиме с вас по пътя към върха,
и без значение дали сме с вас
обречени да тънем в самота,
над нас небе ще има, ще има и мечти,
ще бъдем вечно живи във хорските души.
Ако мечтите стари изплуват във нощта,
то нека този час удари! …
В нощта на Коледа се случват чудеса!

Светлини

Светлините озариха душата ми,
и усетих любов.
Те осветиха съзнанието ми,
и ми дадоха живот.
Имах сили за всичко,
дори да полетя.
Доскоро не чувствах нищо!
Заобикаляше ме самота!
Светлините ми дадоха сили,
и аз полетях към морето,
зовяха ме гларуси с крясъци мили,
да литна със тях към небето.
Морето ми даде сила,
и върна ме към живота,
а преди време бях полужива …!
В мен тегнеше тежка прокоба!
Светлината ме върна към спомена,
и надежда ми даде свещена.
Завърна се вече и корабът,
отплавал с мечтите ми ценни.
Светлините откриха сърцето ми,
и съзрях нови хоризонти.
Отпусна се и душата ми!
Часовете ми се струваха минути!
Времето бавно тече и предсказва,
не може спирка да намери.
Светлината със самота ме наказва …
… За мен няма спирка, а бреме!
Бремето на вината,
която изгаря сърцето ми вечер
край бреговете на едно нещастно лято,
където останах сама,
и бродех по пътеките тъмни,
които написа съдбата,
и вървях сама безмълвно,
и нямаше любов в душата.
А болката оставаше в сърцата,
и нямаше за мен покой.
Затова попитах луната:
„Дали да бия отбой? „
Светлините ме осветиха цяла,
и осъзнах, че обичам,
затова днес се облякох в бяло,
и спрях любовта да отричам.
Светлините ми дадоха всичко –
вяра, надежда, любов.
Сега вече не мисля за нищо!
В мен пламна искрица Живот!

Просякиня

Една самотна майка на площада
просеше за мъничко живот.
Сякаш щеше да си върне с хляба
любовта, и хорската любов.
Едно дете край нея се поспря,
подхвърли камъче и си отмина.
Жената се наведе, взе го тя,
уста и не отвори да проклина.
Косата и – отдавна неизмита –
падна върху благородното чело.
Посегна тя, и гордо я отметна.
Не ще заплаче! Нямаше защо!
Ще позволим ли на нашите майки
да просят залъче живот?
Не! Да бъдем примерни поне за малко,
да ги дарим със нашата любов!