Светлините озариха душата ми, и усетих любов. Те осветиха съзнанието ми, и ми дадоха живот. Имах сили за всичко, дори да полетя. Доскоро не чувствах нищо! Заобикаляше ме самота! Светлините ми дадоха сили, и аз полетях към морето, зовяха ме гларуси с крясъци мили, да литна със тях към небето. Морето ми даде сила, и върна ме към живота, а преди време бях полужива …! В мен тегнеше тежка прокоба! Светлината ме върна към спомена, и надежда ми даде свещена. Завърна се вече и корабът, отплавал с мечтите ми ценни. Светлините откриха сърцето ми, и съзрях нови хоризонти. Отпусна се и душата ми! Часовете ми се струваха минути! Времето бавно тече и предсказва, не може спирка да намери. Светлината със самота ме наказва … … За мен няма спирка, а бреме! Бремето на вината, която изгаря сърцето ми вечер край бреговете на едно нещастно лято, където останах сама, и бродех по пътеките тъмни, които написа съдбата, и вървях сама безмълвно, и нямаше любов в душата. А болката оставаше в сърцата, и нямаше за мен покой. Затова попитах луната: „Дали да бия отбой? „ Светлините ме осветиха цяла, и осъзнах, че обичам, затова днес се облякох в бяло, и спрях любовта да отричам. Светлините ми дадоха всичко – вяра, надежда, любов. Сега вече не мисля за нищо! В мен пламна искрица Живот!
