Светлините озариха душата ми,
и усетих любов.
Те осветиха съзнанието ми,
и ми дадоха живот.
Имах сили за всичко,
дори да полетя.
Доскоро не чувствах нищо!
Заобикаляше ме самота!
Светлините ми дадоха сили,
и аз полетях към морето,
зовяха ме гларуси с крясъци мили,
да литна със тях към небето.
Морето ми даде сила,
и върна ме към живота,
а преди време бях полужива …!
В мен тегнеше тежка прокоба!
Светлината ме върна към спомена,
и надежда ми даде свещена.
Завърна се вече и корабът,
отплавал с мечтите ми ценни.
Светлините откриха сърцето ми,
и съзрях нови хоризонти.
Отпусна се и душата ми!
Часовете ми се струваха минути!
Времето бавно тече и предсказва,
не може спирка да намери.
Светлината със самота ме наказва …
… За мен няма спирка, а бреме!
Бремето на вината,
която изгаря сърцето ми вечер
край бреговете на едно нещастно лято,
където останах сама,
и бродех по пътеките тъмни,
които написа съдбата,
и вървях сама безмълвно,
и нямаше любов в душата.
А болката оставаше в сърцата,
и нямаше за мен покой.
Затова попитах луната:
„Дали да бия отбой? „
Светлините ме осветиха цяла,
и осъзнах, че обичам,
затова днес се облякох в бяло,
и спрях любовта да отричам.
Светлините ми дадоха всичко –
вяра, надежда, любов.
Сега вече не мисля за нищо!
В мен пламна искрица Живот!
Advertisements
