Пепеляшка

В страна далечна и незнайна живееше момиче.
Щастливо бе със свойте тайни, обичаше да тича.
Пастрокът и бе много строг, а майка и бе скромна.
Животът им вървеше зле, и тя не бе доволна.
Момичето бе много тъжно – плачеше и ден и нощ,
спеше малко през нощта, през деня то бе нещастно.
Наричаше се Пепеляшка! Тъй виждаше живота свой –
в началото като слугиня, по-късно в приказна принцеса.
Но приказката бе едно, животът – нещо друго.
В приказките стават чудеса, но животът не е приказка!
Пепеляшка бе нещастна! Първата любов изгуби,
втората бе подла и безчестна, третата пък трая месец само.
Съдбата и бе много тежка, тежък бе и нейният живот,
но ето, че за сетен път тя срещна новата любов.
Щастлива беше с него Пепеляшка, но много хора ги деляха.
Един от тях бе строгият пастрок, а другият бе скромната и майка.
Поболя се Пепеляшка от мъка и от скръб.
Отново бе нещастна, и пое по своя път.
Мина що се мина – година, или две,
У дома пристигна с усмихнато лице.
От тъгата нямаше следа – това веднага се разбра.
И името си бе сменила – от пепел блясък стана тя!
Прекръстила се бе – Надежда наричаше се вече.
Замина със скръбта в сърцето, а се завърна с радостта.
Разбрала бе какво я мъчи през всички тези лоши дни,
и вдигна страшна врява в къщи на своите роднини зли.
Прибра си в куфара багажа, отиде пак при своята любов.
А той я чакаше усмихнат! Тъй започна техният живот!
Далеч от хорските обиди, и от родителите зли,
Надежда бе така щастлива както никога преди.
Разбрала, че от свои няма полза, тя своя път сама избра.
Бе щастлива и доволна! Откри Надежда любовта!
На своя дом тя прага не пристъпи,
живееше в дома на своя мъж.
На думата си не отстъпи,
на клетвите си удържа.
Надежда спря да се тревожи за минали неща.
Никога парцалите не сложи –
захвърли ги дълбоко в пепелта!
И само името и – Пепеляшка –
остана като знаме да трепти.
Остана споменът за нейният живот,
и сбъдналите се мечти!

САМИ

Една жена съзрях,
плачеща на масата самичка.
На помощ тя ме призова,
разбрах, че е добричка.
Красива, но нещастна била тя,
разказа ми историята своя,
и изведнъж съдбата ни събра –
нейната на моята бе сходна.
Очите и блестяха със надежда,
че всичко може да се промени,
че дори и сляпото проглежда,
когато на човек му провърви.
Животът бе отнел и любовта,
за всички бе заключил и сърцето,
но бе запазил в него гордостта,
и свежата усмивка на лицето.
Красива, но нещастна беше тя,
и по своя път сама върви!
От нея чух аз приказка една :
“ Красивите са винаги сами! „
Животът може да изглежда труден,
и никога не ще го разберем,
но трябва да живеем, да се трудим.
Никога не ще се предадем!

Светлини

Светлините озариха душата ми,
и усетих любов.
Те осветиха съзнанието ми,
и ми дадоха живот.
Имах сили за всичко,
дори да полетя.
Доскоро не чувствах нищо!
Заобикаляше ме самота!
Светлините ми дадоха сили,
и аз полетях към морето,
зовяха ме гларуси с крясъци мили,
да литна със тях към небето.
Морето ми даде сила,
и върна ме към живота,
а преди време бях полужива …!
В мен тегнеше тежка прокоба!
Светлината ме върна към спомена,
и надежда ми даде свещена.
Завърна се вече и корабът,
отплавал с мечтите ми ценни.
Светлините откриха сърцето ми,
и съзрях нови хоризонти.
Отпусна се и душата ми!
Часовете ми се струваха минути!
Времето бавно тече и предсказва,
не може спирка да намери.
Светлината със самота ме наказва …
… За мен няма спирка, а бреме!
Бремето на вината,
която изгаря сърцето ми вечер
край бреговете на едно нещастно лято,
където останах сама,
и бродех по пътеките тъмни,
които написа съдбата,
и вървях сама безмълвно,
и нямаше любов в душата.
А болката оставаше в сърцата,
и нямаше за мен покой.
Затова попитах луната:
„Дали да бия отбой? „
Светлините ме осветиха цяла,
и осъзнах, че обичам,
затова днес се облякох в бяло,
и спрях любовта да отричам.
Светлините ми дадоха всичко –
вяра, надежда, любов.
Сега вече не мисля за нищо!
В мен пламна искрица Живот!

Спомен за Вая!

В нощта на 14 – ти февруари
получих Купидонче за късмет.
Помислих си, че някой с мен се гаври,
и без да се замисля, го проклех.
На ум злокобна клетва произнесох,
на глас да я изкажа, не посмях.
Упреци от никой не отнесох,
и постъпката си оправдах.
Почти веднага Купидонче второ
покоси ме с неочакваната вест,
че край езеро в градче съседно
е загинал млад плувец.
В мига, щом името прочетох,
сърцето ми се сви, и пребледнях.
Към гибел аз самата го поведох,
но много късно го разбрах.
Дружка беше му една акула,
втората му майка беше ВАЯ,
в просъница им чувах даже хулите.
Простиха ли ми? И до днес не зная!
Всяка вечер притаявах се в скалите,
плачех, и за прошка им се молих,
че помнех и на двете добрините,
но вместо прошка, аз презрение измолих.
И така заспивах всяка вечер!
Промених ли себе си? Не зная!
Акулата я няма вече!
Остана само езерото ВАЯ!

Когато мълчим…

Когато мълчим, ние всъщност говорим…
Говорим с очите си…
Очите изричат онова, което често премълчаваме,
а премълчаваме нещо, за да прикрием.
Прикриваме неизказаното чрез мълчанието,
мълчанието ни прави слаби.
Слаби сме не защото не говорим,
а защото няма нужда от думи понякога.
Понякога е нужно да мълчим,
понеже нищо няма за изричане.
Изричаме нещо, което ни тежи,
тежи, когато се чувстваме безсилни.
Безсилието ни е оправдано!
Защо да говорим,
ако друг ще нараним?
Нараняваме някого спонтанно,
затова по-добре да замълчим.
Когато мълчим, ние всъщност казваме повече,
очите говорят, но не и устните.
И щом устните отказват да говорят,
очите изразяват онова,
което мислено прикриваме,
без да спорим, без да викаме…
Затова говорим мислено, с очите си,
докато мълчим…ние се разбираме…
Решението на всеки спор намираме…!
Когато мълчим, ние всъщност говорим…
без да си викаме, без да спорим!