В страна далечна и незнайна живееше момиче. Щастливо бе със свойте тайни, обичаше да тича. Пастрокът и бе много строг, а майка и бе скромна. Животът им вървеше зле, и тя не бе доволна. Момичето бе много тъжно – плачеше и ден и нощ, спеше малко през нощта, през деня то бе нещастно. Наричаше се Пепеляшка! Тъй виждаше живота свой – в началото като слугиня, по-късно в приказна принцеса. Но приказката бе едно, животът – нещо друго. В приказките стават чудеса, но животът не е приказка! Пепеляшка бе нещастна! Първата любов изгуби, втората бе подла и безчестна, третата пък трая месец само. Съдбата и бе много тежка, тежък бе и нейният живот, но ето, че за сетен път тя срещна новата любов. Щастлива беше с него Пепеляшка, но много хора ги деляха. Един от тях бе строгият пастрок, а другият бе скромната и майка. Поболя се Пепеляшка от мъка и от скръб. Отново бе нещастна, и пое по своя път. Мина що се мина – година, или две, У дома пристигна с усмихнато лице. От тъгата нямаше следа – това веднага се разбра. И името си бе сменила – от пепел блясък стана тя! Прекръстила се бе – Надежда наричаше се вече. Замина със скръбта в сърцето, а се завърна с радостта. Разбрала бе какво я мъчи през всички тези лоши дни, и вдигна страшна врява в къщи на своите роднини зли. Прибра си в куфара багажа, отиде пак при своята любов. А той я чакаше усмихнат! Тъй започна техният живот! Далеч от хорските обиди, и от родителите зли, Надежда бе така щастлива както никога преди. Разбрала, че от свои няма полза, тя своя път сама избра. Бе щастлива и доволна! Откри Надежда любовта! На своя дом тя прага не пристъпи, живееше в дома на своя мъж. На думата си не отстъпи, на клетвите си удържа. Надежда спря да се тревожи за минали неща. Никога парцалите не сложи – захвърли ги дълбоко в пепелта! И само името и – Пепеляшка – остана като знаме да трепти. Остана споменът за нейният живот, и сбъдналите се мечти!
Една жена съзрях, плачеща на масата самичка. На помощ тя ме призова, разбрах, че е добричка. Красива, но нещастна била тя, разказа ми историята своя, и изведнъж съдбата ни събра – нейната на моята бе сходна. Очите и блестяха със надежда, че всичко може да се промени, че дори и сляпото проглежда, когато на човек му провърви. Животът бе отнел и любовта, за всички бе заключил и сърцето, но бе запазил в него гордостта, и свежата усмивка на лицето. Красива, но нещастна беше тя, и по своя път сама върви! От нея чух аз приказка една : “ Красивите са винаги сами! „ Животът може да изглежда труден, и никога не ще го разберем, но трябва да живеем, да се трудим. Никога не ще се предадем!
Светлините озариха душата ми, и усетих любов. Те осветиха съзнанието ми, и ми дадоха живот. Имах сили за всичко, дори да полетя. Доскоро не чувствах нищо! Заобикаляше ме самота! Светлините ми дадоха сили, и аз полетях към морето, зовяха ме гларуси с крясъци мили, да литна със тях към небето. Морето ми даде сила, и върна ме към живота, а преди време бях полужива …! В мен тегнеше тежка прокоба! Светлината ме върна към спомена, и надежда ми даде свещена. Завърна се вече и корабът, отплавал с мечтите ми ценни. Светлините откриха сърцето ми, и съзрях нови хоризонти. Отпусна се и душата ми! Часовете ми се струваха минути! Времето бавно тече и предсказва, не може спирка да намери. Светлината със самота ме наказва … … За мен няма спирка, а бреме! Бремето на вината, която изгаря сърцето ми вечер край бреговете на едно нещастно лято, където останах сама, и бродех по пътеките тъмни, които написа съдбата, и вървях сама безмълвно, и нямаше любов в душата. А болката оставаше в сърцата, и нямаше за мен покой. Затова попитах луната: „Дали да бия отбой? „ Светлините ме осветиха цяла, и осъзнах, че обичам, затова днес се облякох в бяло, и спрях любовта да отричам. Светлините ми дадоха всичко – вяра, надежда, любов. Сега вече не мисля за нищо! В мен пламна искрица Живот!
В нощта на 14 – ти февруари получих Купидонче за късмет. Помислих си, че някой с мен се гаври, и без да се замисля, го проклех. На ум злокобна клетва произнесох, на глас да я изкажа, не посмях. Упреци от никой не отнесох, и постъпката си оправдах. Почти веднага Купидонче второ покоси ме с неочакваната вест, че край езеро в градче съседно е загинал млад плувец. В мига, щом името прочетох, сърцето ми се сви, и пребледнях. Към гибел аз самата го поведох, но много късно го разбрах. Дружка беше му една акула, втората му майка беше ВАЯ, в просъница им чувах даже хулите. Простиха ли ми? И до днес не зная! Всяка вечер притаявах се в скалите, плачех, и за прошка им се молих, че помнех и на двете добрините, но вместо прошка, аз презрение измолих. И така заспивах всяка вечер! Промених ли себе си? Не зная! Акулата я няма вече! Остана само езерото ВАЯ!
Когато мълчим, ние всъщност говорим… Говорим с очите си… Очите изричат онова, което често премълчаваме, а премълчаваме нещо, за да прикрием. Прикриваме неизказаното чрез мълчанието, мълчанието ни прави слаби. Слаби сме не защото не говорим, а защото няма нужда от думи понякога. Понякога е нужно да мълчим, понеже нищо няма за изричане. Изричаме нещо, което ни тежи, тежи, когато се чувстваме безсилни. Безсилието ни е оправдано! Защо да говорим, ако друг ще нараним? Нараняваме някого спонтанно, затова по-добре да замълчим. Когато мълчим, ние всъщност казваме повече, очите говорят, но не и устните. И щом устните отказват да говорят, очите изразяват онова, което мислено прикриваме, без да спорим, без да викаме… Затова говорим мислено, с очите си, докато мълчим…ние се разбираме… Решението на всеки спор намираме…! Когато мълчим, ние всъщност говорим… без да си викаме, без да спорим!
